Пещера Лепеница се намира в землището на Ракитово – на 130 км от София и на 80 км от Пловдив. До входа на самата пещера може да се стигне с кола от Ракитово като се пътува 17 км, от които 14 км хубав асфалт и 3 км път макадам. С кола до входа на пещерата може да се стигне и от Велинград, като изходен пункт е Клептуза и се пътува 9 км, 7 от които са асфалт и 2 км път макадам.

Лепеница се намира в мраморен масив под връх Сютка. Наоколо е карстов район и има още пещери. Местните хора са посещавали пещерата още в началото на 20 век. Първите документирани посещения с научна цел са от 1925 и 1927 г., когато тук са идвали акад. Иван Буреш и д-р Пенчо Дренски. Благодарение на този интерес на изявени учени към Лепеница в Ракитово през 1930 г. се създава първия клон на създаденото през 1929 г. в София пещерно дружество, наследник на което е сега Българската федерация по спелеология. Повечето от първите пещерняци в Ракитово са учители. Ентусиасти и романтици, до 1935 г. те са влизали в пещерата през първия воден етаж, газили са през студената и пълноводна тогава подземна река. Когато започват да идват много туристи, пещерняците прокопават нов вход на втория сух етаж, през който се влиза и днес. Водели са посетителите, като са използвали специално закупени 4 ацетиленови лампи.

От 1962 г. Лепеница е обявена за природна забележителност и влизането в нея е забранено. Но тъй като няма охрана често катинара на входа е чупен и са влизали случайни хора. С цел по- добро опазване на пещерата Сдружение “СУТКЯ”- Ракитово – наследник на ракитовското пещерно дружество, предложи проект за контролиран достъп в първите 600 метра, без първия воден етаж, при което се предвижда само обезопасяване на определено трасе. От 2010 г. режима на достъп е променен и проекта е реализиран. Сега Лепеница е уникална пещера. Тя продължава да бъде природна забележителност. Посетителят в нея се чувства като истински пещерняк. Така се чувствали и първите посетители преди 80 години. Пещерата не е осветена, за да не се промени микроклимата в нея. Посетителят получава екипировка: каска и челник, ботуши и ръкавици и се движи само по определено трасе, воден от пещерняк. Трасето е обезопасено само с дървени скари, стълби, мостчета и парапети или с въжени парапети и ограничители. Уникалното в случая е това, че пещерата е достъпна, а нищо в нея не е променено. Всяка промяна може да окаже въздействие върху живеещите в Лепеница 24 вида организми, 6 от които троглобионти – организми, живеещи само на тъмно. Пещерата се обитава и от 6 вида прилепи. От троглобионтите за бръмбарът Дувалиус Буреши (Duvalius bureshi) единственото находище в света е в Лепеница, а паячето Троглохифантес Дренски ( Troglohyfantes drenskii ) и сложната Анамастигона Лепеницае ( Anamastigona Lepenicae ) са намерени само в Лепеница и малка пещера до нея. Изучавайки пещерната фауна и по- специално троглобионтите, биолозите научават много за живота на Земята през предишни епохи. Само в пещерите могат да бъдат намерени и изследвани видове, отдавна изчезнали от повърхността на Земята. 

Влизайки в Лепеница, попадаш в един нов свят. Това е свят на тамнината. Постоянно живеещите организми тук нямат очи, защото не им трябват. Те нямат пигментация, защото тук не прониква слънчев лъч. Висока влажност и постоянна температура – 8-9 градуса по Целзий. Трасето на места е екстремно, затова е необходимо хората от групата да правят това, което прави водачът и да си помагат един на друг. Изминаваш до 600 метра, а имаш чувството, че си вървял километри. Истински пещерен фитнес. В такава обстановка трябва да имат доверие на човека до теб. Посещенията са подходящи за хора, работещи в екип. При тази висока влажност фотоапарати и камери с чувствителна електроника блокират. Неусетно се връщаш към първичното, възстановяваш си усета за връзка с природата. 

Уникалното за Лепеница е, че едновременно попадаш в нов свят и се учиш, виждайки невероятно красиви образования и картини, но и преживяваш, преодолявайки препятствията по трасето. Тук няма нищо общо с виртуалния свят на офисите и домовете ни. Тук калта си е кал, разчиташ на собствените си ръце и крака и най-много на помощ от човека до теб. Пещерата е жива и продължава да се променя всеки миг. Чуваш шума на подземната река, можеш да чуеш трясъка на падащата от тавана капка от сталактит. Наслаждаваш се на невероятните синтрови езера или на драпериите по стените. Можеш да видиш къде е текла подземната река в Залата на срутището, можеш да пипнеш ребрата и да се насладиш на обърнатата къщичка на будистките монаси, можеш да получиш опрощение на греховете минавайки през тесняка под падналата скала или да си останеш грешен, минавайки по стълбичката отстрани. Можеш да изпееш песен и да усетиш акустика като в катедрала в Камерната зала и да си пожелаеш тайно нещо в пещерния параклис до нея. Можеш да дадеш имена на образувания. Това, което за възрастните е кипарис, за децата е сладолед. Но каквото и да направиш разбираш, че посещението на Лепеница е уникално и няма нищо общо с посещението на всяка друга пещера в България.

До 1962 г. пещерата се е казвала Извора, защото от нея е изтичала голяма подземна река. През 1962 г. реката е включена във водопроводната мрежа и пещерата е наречена Лепеница. Според някои името е свързано с лепкавата кал във вътрешността на пещерата след шестотния метър. Други казват, че е Лепеница, защото е “лепа” – хубава. Аз мисля, че името показва колко е хубава, но ти, посетителю, можеш да решиш сам. 

Снимки и текст: Свилен Топчиев